Дуел между Евън Лебърн и Аленушка Чайковская

Неособено приятен ден във Фелс Чърч. Тънък слой мъгла се промъкваше между всичко живо и мъртво, създаваше неприятно усещаше за студ по кожата ти. Лек вятър разклащаше клоните на дърветата, създаваше шумолене на листата, които безпомощно се откъсваха и политаха в страстен танц с въздушната сила. Аленушка въздъхна и дъхът й образува пара във въздуха. Отметна косата си назад и пристъпи към голямата порта на гробището. Обви пръсти около железните решетки и провря лице през тях, надниквайки към гробището. Винаги я бе влечело подозрителното и точно сега, след като по невероятен начин се бе озовала в друго измерение *или каквото беше там*. Отстъпи назад и огледа синджирът, с който вратите бяха затворени така здраво. Прокара пръсти през него, след което голеда и каменната стена, с която бе оградено пространството. Да бе, това нямаше да я спре. Придърпа джинсите си нагоре и стъпи върху решетките, след което пъргаво се качи и прескочи портите с лекота. Подсмихна се на себе си и тръгна да обикаля край гробовете.
Мъглата зловещо обръщаше надгробните плочи, каменните статуи на плачещи ангели и стърчащите от земята кръстове, които всички бяха обвити в бръшлян. Тук-таме се срещаха големи върби, надвиснали над отворени ковчези и ровове. Въобще, неприветливо местенце, но по някакъв начин ти вдъхваше спокойствие.
Скоро вече Чайковская обикаляше из най-затънтените части на гробището, къде дърветата и малките гробници се срещаха начесто. Чуваха се всякакви подозрителни шумове и гарвански грачения, които въображението на рускинята тълкуваше като знаци за опасност. Инстинктивно ръката й се стрелна към колана, върху който бе закачила най-важните и потребни неща, които преди стояха в чантата й. Едно от тях бе сребърен кинжал, с който си боравеше безпогрешно.
Внезапно чу звук от чупене на съчка. Аля почувства, че зад нея премина сянка и се обърна рязко. Стисна устни в тънка линия и се огледа подозрително. Усещането за нечие присъствие се повтори още веднъж, от което красавицата се раздразни и изкрещя:
- Кой е там?!
Отговор не последва.

Някаква странна, непозната мелодия се бе вглъбила в мислите на Евън и звучеше всеки път в главата му, когато мъжа размишляваше върху една или друга тема. Имаше онова монотонно, почти дразнещо звучение, което те преследва навсякъде, диктувайки ти думи - пряко или не свързани с живота ти. Ев мразеше тази песен и всеки път, в който тя прозувчеше в красивата му глава, той изпитваше непреодолимо желание да я спре, да я смени, да я превключи. Колко жалко, обаче, че нещата които диктуваше душата му, отпращайки ги към мислите му, не можеха да бъдат така лесно изтрити и пренебрегнати. И сега, Евън вървеше по незнайни пътища, без ясната мисъл на къде отива. Не, той не бягаше от себе си, а от мислите си. Не можеше да понесе и секунда повече онези ноти да се въртят в главата му неканени и да преобръщат вътрешния му свят, който да си признаем отдавна не бе така подреден и приличен както бе бил някога.
Когато стъпалата му го отведоха на място, на което не бе стъпвал от години, нещо вътре в него ( което ако искате можете да наречете вътрешен глас, вътрешно Аз, всичко е въпрос само на избор и разбирания ) му извика да се върне назад. Болка, като че ли причинена от множество огнени стрелички, мина през душата на мъжа, карайки нещо нереално, несъществуващо да се превърне в нещо материално и съвсем реално, разпръсквайки се по крайниците на момчето като отрова. Защото, както всички вероятно знаете, душевната болка не е истинска болка, поне не и такава, която да можете да опишете в медицинските картони - не е като нараняването с нож, не е като изгарянето, не... Тя е нещо много по - страшно, защото ако външните рани се лекуват и заздравят, то вътрешните си остават вечно отворени и трудно могат да бъдат принудени да зарастнат отново. Повечето вътрешни рани са на принципа на язвата - колкото повече време минава без да им обърнеш внимание, толкова по - дълбоки и неизлечими стават. И когато най - накрая се появят признаците, които в случая на душевна болка могат да бъдат изразени чрез плач, променливи настроения, отчаяние и отричена, те трудно могат да бъдат накарани да изчезнат, защото вече е късно... И макар душевната болка на Евън да не даваше изблик на чувствата му, дълбоко, дълбоко погребани вътре в него, макар да не плачеше и да не отричаше, той страдаше. Да, откакто най - големия му брат бе напуснал добре познатия на всички ни, свят на живите, част от Ев също си бе отишла с него. И сега, той като че ли изпитваше ужас, когато трябваше да се изправи лице в лице с гробището. И не заради всички онези шантави легенди, които всички разказват, а заради факта, че брат му почиваше на същото място, дори и в друго време. Самата символика, която носеше гробището и спомените, които навяваше на Ев, то бе едно от най - неприятните места за младия мъж, на които можеше да се окаже.
Но ето, че сега стоеше, вдигнал поглед към голямата, тежка, желязна порта, чиито решетки заплашително се издигаха към небето, заплашвайки да го прорежат. Мъглата, която се стелеше на около, като че ли минаваше на тънки струи въздух през дупките, създавайки илюзията за нещо живо, дишащо, реално. Карайки решетките да се превърнат в жива стража, каквато от много време нямаше на гробището. Някакво необяснимо чувство мина през тялото на Евън и като че ли загубил напълно ума си, той реши да влезе в гробището. Трябваше да направи нещо, за да се спаси от демоните от миналото, които дишаха във врата му, заплашвайки да разрушат живота му из основи. Без да се замисля, с грацията на диво животно, Ев се изкачи по тънките решетки и скочи върху сухата почва. Колко странно - гробщието бе пълно с разлагащи се тела, от които се хранеха животнии и бактерии, които се сливаха с почвата и въпреки това нямаше нищо плодородно в нея. Като че ли цялата Вселена бе съпричастна на участта на почиващите тук тела.
Евън продължи напред, вървейки през гробовете на непознати хора. Опитваше се да не влага смисъл в това, което лежеше под нозете му... Присвил поглед в мрака, Ев заблеляза човешка фигура. И да, определено не бе от сенките, които се разхождаха в главата на момчето.
-Кой е там!?
Гласът й достигна до главата му, сливайки се с нощните шумове. Така момичето звучеше досущ като приведение, като призрак. Ев не отговори, а продължи напред. Искаше да я види, за да се увери, че не е поредния мираж, пред който е поставен.

Внезапно задуха много силен вятър и навсякъде около рускинята се завъртяха прах и листа. Внезапно през тялото й премина силна конвулсия, която я разтърси из основи. Просто така, породено от едното нищо, в момичето се появи плашещото усещане за самота. Горчивата истина я връхлетя също така светкавично, както обикновено я връхлитаха останалите мъдри прозрения в живота й. Притежаваше способността да осъзнава важни неща, които досега са й убягвали, в такива моменти, които най-малко очакваше. И ето го - невидимото гласче, което й нашепваше очевидните неща. Какво бе постигнала с живота си? Бе пропиляла двадесет години от пребиваването си на тази Вселена в отегчение и желание този и следващият ден да отминат, за да дадат път на третия, през който да се надява и с останалите дни от седмицата да се случи същото. И защо това? Някой, някъде и някога бе казал, че ако няма за какво да умреш, то няма за какво да живееш. Ами да, едно празно съществуване, лишено от смисъл и значение. Беше една нищожна прашинка от цялата картина, един човек сред милиарди. Като нея имаше много - капризни, незадоволени, неустановени... Пречеше на света със самото си съществуване. На кого му пукаше за нея всъщност? На онези същества, наричащи се нейни родители, които въобще не бяха до нея през живота й. Или на сестрите си, тези лишени от мозъчни клетки създания, които деляха една кръв с Аля... Да, имаше един живот, на който в определен миг от детството й се бе посветила безкористно. Едно кученце, което тя обичаше до болка, мъчеше се да го възпита и го настройваше на нейната психика - 'Вярвай само на себе си, миличко, светът е една голяма лъжа, голяма...'. Защо й го причини? Защо това глупаво кутре трябваше да предизвика пожара в кухнята така, че после всички да обвинят нея? Половината имение изгоря, а после си го изкараха върху нея, последваха много, много сълзи. Не куче, ти беше лошо, трябваше да бъдеш наказано. Помнеше как пръстите й яростно се обвиха около фината дръжка на сребърния кинжал; спомни си как говореше на това глупавият домашен любимец за болката и страданието, по нейния детски начин, и искаше да го накаже - да, заби острието в сърчицето, което неведнъж предаде Ушка. Тя не заслужаваше това.
Нова конвулсия. Спомените те връщат твърде далеч, в отвратителни, лоши моменти от миналото ти. Гласчето продължаваше да нашепва, внушаваше й извратените си теория за живота. Никога, ама никога не прави добро за някого. Ще ти излезе през носа. Животът е толкова прост, когато не се опитваш да угодиш на всички, всеки гледайки единствено себе си и намирайки най-лесния изход от ситуацията - да набеждават теб за виновен, въпреки всичко, което си сторил за тях. Толкова е лесно, когато не търсиш отчаян начин да се харесаш на другите, за да не би случайно някой да те намрази и да превърне животът ти в ад, само защото си себе си. Какво общо има това с мисълта, че правя такива големи лирически отклонения? Ами има, всичко е свързано, нещата дори са навързани в затворена верига. В крайна сметка накрая винаги си прецакан, животът е минал и през теб, за да те съсипе и ти си останал сам в този жесток свят, който е толкова огромен и опасности дебнат отвсякъде. А когато си сам те изпълва безумното отчаяние, че Господ и останалите, които някъде там горе в момента седят и си пият кафето, са те зарязали и трябва сам да се спасяваш. Ами да, животът е изграден на този принцъп - изяж, за да не бъдеш изяден. Всичко допира до оцеляването, нали?
Нова конвулсия. Шепнещото гласче продължаваше... Или нямаше глас, а това бяха само звуците от шумоленето на листата и вятърът край Чайковская, а 'гласчето' бе просто плод на въображението й. Ами да - полудяваше. И вероятно на гробището нямаше никой, а само си въобразяваше. Рускинята се засмя мислено на себе си и поклати глава. Осъзна, че очите й са влажни и една заблудена капчица се опитва да се освободи от окото й. Това накара момичето отново да се засмее, гледайки с отчуждена горчивина към себе си. Жалка си, Аля. Я се стягай. Да не надушвам страх? Боже, какво се случва с теб?! Имаше нужда от някой, който да я накара да се осъзнае. Рускинята се обърна рязко, след което се стресна уплашено. На крачка от нея, съвсем спокойно, стоеше висок мъж, който се взираше в нея съвсем непоколебимо.
- Ти нормален ли си?! - процеди през зъби Аля, присвивайки очи яростно. Стоиш и размишляваш върху живота, а внезапно се появява някой, който решава да те следи. - Не ми стой на пътя...
Изблъска младежа с все сила, която определено не бе достатъчна, и тръгна припряно да си ходи. Чувстваше се супер уплашена, а когато погледна през рамо, странникът продължаваше да се взира в нея. Аля си пое дъх и побягна към източната част на гробищата, което бе доста лоша идея, защото започна да се препъва в щяло и нещяло.

Тъмните очи на Евън шареха през мрака, опитвайки се да фокусират човешката фигура пред него. Единственото нещо, което върколакът виждаше сега бе подобие на сянка, за която бе по – вероятно да бъде плод на въображението му, от колкото нещо истинско и реално. Не за пръв път на чаровника му се случваше да си представя несъществуващи неща. Всеки път, когато Ев отвореше очи след дълъг и не толкова спокоен сън, той виждаше силуетите на предметите около него по – скоро като цветни петна от колкото като нещо, което да притежава специфична форма. Същото се отнасяше и за женската фигура, която сега се оглеждаше любопитно във всички посоки. Нищо повече от тъмно петно в една също толкова мрачна картина, каквато представляваше гробището.
Евън се придвижи бавно напред, като че ли дебнеше плячката си. Но противно на това, нямаше нищо хищническо в походката, в държанието и в намеренията му. Той просто искаше да потвърди или съответно, да разсее съмненията за лудост, които напоследък все по – често го налягаха. Та, нали той бе този, който си говореше сам рано сутрин, този на когото му се привиждаха червенооки демони късно вечер. Да, очевидно имаше нещо в мъжа, което го подтикваше да прави всички тези неща. И ако е възможно човек да бъде сравнен с машина, то нека се опитам да го обясня по следния начин: Ако можем да си представим Евън като една добре скроена машина, с изпипани до съвършенство детайли, то най – лесно би могло да кажем, че някой от тези детайли е ръждясал и има нужда от смяна. Но къде върколакът можеше да си намери ново съзнание? Или пък може би да изтрие паметта си? Нямаше ли някаква машина, която да го върне назад във времето, за да може да победи демоните си още там и те да го оставят намира веднъж за винаги. Но, не… Нямаше такава машина, поне не бе достигала до силните ръце на Евън. Точно за това сега той скиташе из гробищата, като бездомник търсещ подслон, опитвайки се да намери правилното място както за себе си, там където да се чувства желан, но и да открие отговори на въпроси, които от много време насам изпълват съзнанието му с ненужни притеснения и тревоги. Е, за сега определено скитосването из гробищата не помагаше кой знае колко много, но поне му даде да осъзнае едно нещо, което от доста време бе пределно ясно. От самото му раждане… С отговори или не, доволен или не от живота, от себе си и от заобикалящите го хора, насъбрал или не богатства за хиляди години напред, Евън нямаше да си отиде жив от този свят, както казваха хората. Рано или късно и неговия край щеше да настъпи и нищо и никой нямаше да се смилят над него. Никой не може да избяга, да надхитри смъртта. Така че, рано или късно, Ев щеше да намери мястото си точно тук – при тези хора, отдавна разложени, забравени от най – близките си хора. Един подобен ров, като този, който зееше отворен пред краката му, един дървен ковчег. Това щеше да бъде домът му за вечни времена – иска или не. Е, поне някога щеше да бъде част от една голяма, доста сплотена, ако мога така да я нарека, общност. Тази на мъртъвците. Защото всеки мъртвец си намираше мястото, може би защото не му пукаше къде ще бъдат положени костите му – в музей или в гроб.
Евън извърна глава в страни, когато собственото му бъдеще му се стори прекалено горчиво, за да може да го преглътне точно сега. Той бавно прекара език по небцето си, навлажнявайки го. В момента изпитваше огромна нужда от чаша вода, а защо не и бутилка? И цигара…Да, умираше да усети димът, носещ се около него като нотите на позната песен. Погледът му отново се спря върху гъвкавата женска фигура. От колко време ли я наблюдаваше? Гробището, вероятно, бе единственото място, което не признаваше времевите линии. Всичко, винаги бе еднакво. Миризмата, шумовете, та дори и тъжните песни, изпълнявани на всяко едно от погребенията.
Върколакът плъзна ръката си по грапавата кора на едно от дърветата до толкова, че да може да запази равновесие, когато минава покрай седем метровия ров. За стотни от секундата, на Ев му минаха хиляди искрици, наподобяващи био ток, карайки дървото буквално да оживее под пръстите му. Да, като че ли растението имаше пулс и можеше да диша… Колко глупаво, нали? Но това бе нещото, което хрумна на върколака в момента, в който ръката му изтръпна. Той бързо отдръпна дланта си, извръщайки очи към женската фигура. Трябваха му само още няколко крачки и щеше да види лицето й. И най – важното, да разбере дали е истинска.
Стараейки се да не причинява прекалено много шум, Евън вървеше с премерени, бързи стъпки, като че ли закъснявайки за работа. Ръцете му бяха прибрани в тесните джобове на черните му дънки, а якето съвсем леко шумолеше от движенията му.Той застана от едната й страна и докато обмисляше какво да каже, за да не я стресне – все пак не изглеждаше много нормално да се разхождаш посред нощ из гробището, или пък изглеждаше…? Но така или иначе планът му не проработи, понеже девойката се извърна рязко към него и определено не остана много спокойна. По изражението й ( а и по – късно по – реакцията) Ев успя да разчете страха й. И напълно обратно на това, което се очакваше един изплашен човек да направи, чернокоската процеди през зъби:
-Ти нормален ли си? – тонът й се сля с мрачната картина, която двамата младежи образуваха и като че ли всичко си дойде на мястото. Хармонията бе възобновена, а атмосферата – нормализирана. Имаше нещо изключително странно и нетипично в начина, по който девойката реагира.
-Не ми стой на пътя… - когато чернокоската се опита да го избута от „пътя си”, върколакът едва сподави смеха, който напираше да излее върху нея. Да, определено имаше нещо забавно в цялата се създала обстановка. Той бавно плъзна поглед по фигурата на момичето, като кубче лед и се усмихна.Да, беше се убедил, че е истинска. Можеше да я остави да си върви, но вместо това реши да се позабавлява малко. Направи две – три крачки, които бяха достатъчни за да я настигне. Пръстите му се обвиха около китката й, като железен капан. Въпреки това Евън не стисна, а само я завъртя към себе си. Толкова рязко, че усети как няколко копринени, черни кичура се удрят в лицето му като камшици. И обратно на мрачното си излъчване в момента, върху лицето му се разля усмивка.
-Стига, къде отиваш. Тъмно е. – Ев можеше да усети собствения си пулс, разливащ се във възглавничките на пръстите му. Изведнъж му хрумна, че може би й причинява болка и отпусна хватката си.

От рязкото спиране след тичането Аля трябваше да направи крачка напред, за да запази равновесие. Така дистанцията между двамата се скъси и рускинята долавяше съвсем леко топлината на дъхът му, докосващ бялата й кожа като изгаряне. От мястото, където младежът бе хванал китката й, към цялото й тяло, се плъзна вълна от топлина, която накара момичето да трепне за момент. Чернокоската се присви очи към странника троснато, след което плъзна поглед към тялото му, преценявайки го. Нима и в деветнайсти век съществуваха разни фанатици, които дебнеха невинни жертви, лутайки се из гробищата късно вечерта?? Точно така си звучеше и начина, по който досадното двуного се обърна към Лена. По лицето на рускинята бавно се разля дяволска усмивка. Ха, не си позал човека, помисли си, сигурна в преценката. Използва момента, в който мъжът отпусна хватката си и Чайковская извъртя ръката си рязко, след което го фрасна с всичка сила в лицето.
ПУК!
От устните на девойката се изтръгна писък на болка и като държеше с ръка изпукалите си пръсти на дясната ръка, Аля го погледна с гримаса, представляваща смесица от ужас, изненада и болка. По дяоволите, та на него нищо не му стана! Младежът не сдържа смеха си и от устните му се разля опияняващ звук на задоволство. Рускинята стисна челюст и както си се палеше лесно, сега вече й лечеше, че побеснява. Към лицето на момчето бе запратен запал от фърчащи юмруци. Повечето той ги острани с лекота, а останалите не деформираха перфектното му лице по никакъв начин. С боен вик, чернокоската се завъртя и замахна високо с ритник към тялото му, а той спонтанно хвана глезена й и го извъртя, от което красавицата тупна на земята разгромена. Владимирович изпъшка плачевно, по-скоро от яд, че се е изложила пред непознат. Мъжът й се извини и все така усмихвайки се й подаде ръка, за да се изправи. Аля пламна от ярост и се отдаде на мислите, минаващи през главата й. Никой, ама никой досега не й се е противопоставял досега. Абсол'тно всеки, който си мсилеше, че може да си играе с нея, свършваше с разбита физиономия в някоя канавка или пратен в полицейското с дълбока рана в корема. Някои я наричаша побъркана, само защото обичаше да се поддава на гнева си и да причинява болка на заслужилите си го. Какво пък, този нож, висящ от колана й не служеше за украса. Който го заслужаваше, си го получаваше. Такава бе цената на глупостта на мъжете. Красотата подвежда, я! А точно сега нямаше да позволи на преследвача, стоящ надвесен над нея, да продължи да я разиграва. Минаваше всякакви граници. В момента живееше и в друг век - вероятно нещата тук седяха по-различно. Оставяйки се на залялата я вълна от отмъщение, чернокоската се хвана за ръката на младежа, за да се надигне по-бързо. Посегна светкавично към кинжала си и с нов вик заби острието в рамото му. Без да се занимава дори да поглежда жертвата си, изтупа ръцете си и отмятайки косата си назад, продължи разходката си.
Ха, представа си нямаше колко нелепо изглежда. Въобще, тази обстановка в тъпото село не й се отразяваше добре. Искаше си скучния живот в Русия. Или може би не? Може би не искаше да си признае, че загадачността покрай цялата работа й допадаше. Прекара пръсти през перфектните кичури коса, мислейки си, че само косата й си изпати тази вечер. Дори лекото препядствие с фанатика не бе толкова зле. Едно от онези досадни гласчета, които живееха в главата й и прошепна, че момчето не беше никакъв луд или нещо такова. Защо иначе щеше да изпитва привличане към него? Прехапа долната си устна за момент, но после се опомни и изкрещя на себе си, 'Млъкни бе!'.
Миг по късно на сантиметър от нея прелетя нещо, което се заби в дървото пред рускинята. Дъхът й секна. Книжалът й! Обърна се назад, за да види това, от което се боеше. Съвсем ясно различи сред тъмнината очертанията на преспокойната фигура на малдежа, който стоеше с отличаваща се усмивка.
- Кой, по всички адски дяволи, си ти? - изрече го тихо, но достатъчно силно, че да може да се чуе на метри от нея, в тази гробна тишина. Е, па, сега вече наистина я заинтригува.

В първия момент, когато юмрука на красавицата полетя към лицето на Евън, върколака не разбра от къде му дойде. И понеже не бе очаквал подобна реакция от девойката,идеята че би му посегнала – на мъж, изглеждащ като планина, висок и непоклатим, му се видя направо смешна. Въпреки това трябваше да си признае, че ударите й не са му съвсем безразлични…Болката, която се разнесе от челюстта към зъбите и устната му кухина, не бе толкова силна, колкото дразнеща. Тя подсили в Евън усещането за неподготвеност, което го накара да се ядоса най – вече на себе си. Но в момента, в който девойката сви юмрукът си в дланта на другата ръка, притискайки пулсиращите си пръсти един, в друг, Ев се засмя с груб, циничен смях. Писъкът на чернокоската се извиси високо към небето, наподобяващ молитва – или по – скоро порицание. Върколакът едва потисна желанието да постави ръце на ушите си, за да спре дразнещия звук, който достигаше до непознати за него тонове. През главата му мина налудничавата мисъл какво ли би се случило ако имаше стъклени чаши наблизо… И докато чаровницата се опитваше да повали Евън само с юмруци, той ловко ги избягваше – а от време на време я оставяше да уцели някоя – друга част от тялото му. Той се стараеше да изглежда по – скоро сърдит и жесток от колкото видимо развеселен, както се и чувстваше. Не искаше да издава какво удоволствие му доставят почти безполезните опити на красавицата да си отмъсти. Допира на малките й, но твърди юмруци, запратени към стегнатото му тяло, като куршуми – бързи и последователни, му харесваха. Харесваше му факта, че девойката се опитваше да се бори. Разбира се, ако Ев си бе поставил за цел вероятно щеше да я унищожи, но върколакът съвсем не клонеше натам. Ето на това му се викаше сблъсък на интереси.
Атаката на чаровницата с ритник във въздуха определено изненада върколакът. Дори не си и бе помислял, че девойката може да използва класически движения от бойни филми, но пък и не се замисли много над това. Когато пръстите му заключиха тънкия й глезен в желязна хватка, за момент през главата на мъжа мина мисълта, че би й отивало да бъде танцьорка. Движенията й бяха грациозни и нахъсани, а и нямаше как да се пренебрегне гъвкавостта й. А когато Ев превъртя кракът й, така че цялото тяло на девойката да се навие като пружинка около него и падна на земя, гледката му се стори като сцена заснета от професионален режисьор – жалко, че не разполагаха с такъв, определено щяха да се получат страхотни кадри.
И абсолютно обратно и неестествено за цялата ситуация, Евън подаде ръка на девойката, чиито гъвкаво тяло лежеше на земята. Погледът му се плъзна алчно по тялото й, като че ли бе стока за купуване, след което се спря върху красивите й, сини очи. И за негово съжаление, той просто не успя да прочете каквито и да било чувства в тях, поне не и такива, които да го изненадат. Точно това бе причината, върколакът да гледа на момичето като на нещо интересно, неестествено и уникално – тя не бе отворена книга за него. И когато девойката го атакува с кинжал, само доказа съмненията му. Определено не можеше да предвижда действията й по какъвто и да било начин. Болката, която причини кинжалът, забит в рамото му можеше да бъде сравнена с ток, преминаващ през вътрешностите му, през мускулите на ръката и ставите. Като че ли за момент цялата му ръка изтръпна и се превърна в една ненужна част, като на парцалена кукла. Доста по – разярен от преди малко, Ев издърпа рязко кинжала, оставяйки червената кръв да се лее свободно по синята му риза, оставяйки червени, неравномерни петна по памучната тъкан. Далеч от мисълта, че иска да я нарани, Евън хвърли кинжалът по близкото дърво – нека приемеше това като предупреждение да внимава. Колкото мил и любезен да изглеждаше, върколакът определено не бе от тези, които ще правят компромиси дълго време.
-Кой, по всички адски дяволи, си ти? – гласът й долетя до ушите на мъжа като нощна песен. За момент се зачуди дали това не е шега на въображението му, но когато върна погледът си върху лицето на непознатата, разбра че не е прав. Тя стоеше пред него, като че ли пронизвайки го с поглед. Ако обстоятелствата се бяха стекли по някакъв по – различен начин, вероятно в момента Евън щеше да намира погледа й адски съблазняващ. Но бе сигурен, че девойката не цели точно това…
Като истински хищник, защитаващ територията си, Ев се приближи към непознатата с бавни, пестеливи крачки. Лицето му бе твърдо и абсолютно непроницаемо. Очите му следяха всяко нейно движение, като че ли очаквайки някоя нова, изненадваща атака. Без да се усеща, девойката започна припряно да пристъпва назад, докато тялото й не се удари в твърдата, груба повърхност на близкото дърво. На педя от нея стоеше Евън, продължавайки да я гледа така, като че ли всеки момент ще я убие за вечеря. Усетила напрежението помежду им, девойката постави рязко ръката си върху корема на върколака, изкарвайки целия му наличен въздух. Той се отдръпна за няколко секунди, кашляйки и в момента, в който красавицата се опита да се измъкне от малкото разстояние помежду им, Ев я сграбчи през талията, засилвайки тялото й срещу дървото. Движението му бе абсолютно инстинктивно, а силата – неопределена. И макар тялото й да се разтресе от удара, момичето не показа каквито и да било признаци на болка. За да е сигурен, че няма да избяга за пореден път, Евън се спусна към чаровницата, притискайки тялото й с неговото. Разстоянието помежду им бе скъсено до минимално и сега двамата приличаха по – скоро на влюбена картина от колкото на врагове. И за да развали красивия пейзаж, върколакът плъзна грубо ръката си по гърба на девойката, хващайки я за копринените коси. Той дръпна лъскавите кичури надолу, като че ли се опитваше да обязди млада кобила. По този начин се застраховаше, че тя няма как да му избяга.
-Евън Лебърн, на твоите услуги. – прошепна срещу лицето й той. Дъхът му се плъзна по оголената й шия и върколакът инстинктивно прехапа долната си устна. За да не направи нещо, за което ще съжалява, Евън завъртя рязко девойката, като че ли канейки се да танцува с нея, отпращайки я в обратна посока. И докато непознатата се опитваше да си възвърне равновесието, изненадана от последната постъпка на Ев, той извади кинжалът от дървото, забивайки го в близката пръст. –Ами ти? Коя си?
Една – единствена кристална капка се спусна от нощното небе като сребърно мънисто, попадайки на долната устна на непознатата. Не след дълго я последваха още стотици, хиляди миниатюрни бижута, допълващи нощната музика. Капчиците барабаняха по гробовете, по зелените листа, карайки ги да треперят леко, като че ли свирейки в синхрон. Всичко около двамата младежи се превърна в един огромен оркестър, където всеки, дори и те, имаха роля и допринасяха за магнетичните звуци на майката природа.

За това минимално време из тялото на рускинята се смениха толкова бушуващи емоции, че главният мозък накрая просто бе отказал да работи. Пламналата ярост, в момента, в който непознатият си бе позволил да скъси дотолкова дистанцията помежду им, заради безпомощността, която изпитваше. Последван от нещо, което бе по-силно дори от гнева. Всъщност чувството, което владееше тялото й, докато бе притисната между двете еднакво непреодолими тела, бе по-скоро възбуда. Макар границата между двете да беше почти невидима в някои ситуации, кхъм. И докато се бореше срещу смесицата от напиращи чувства, кое от кое по-упорито от предходното, мъжът внезапно я завъртя назад. В най-подходящия момент едно от токчетата й издаде досадното ‘храс!’ и се прекърши, оставяйки чернокоската да псува бясно наум, повтаряйки си ‘’Не забелязва нищо от идиотщината ми, не забелязва..’’. Може би наистина не забелязал и на помощ й се притече милионното подкрепление от кристални капчици, въпреки че това по абсолютно никакъв начин не попречи на върколака да продължи да впива погледа си в Аля.
И кристалчетата се засилиха, обсипаха всичко наоколо, сякаш показваха, че небето е много, много тъжно и плаче. Сякаш дъждът започна да измива неприветливата мъгла от гробището, постепенно проясни всичко наоколо и дори помогна на чернокосата да започне да се ориентира във времето и пространството. Луната, която също водеше една мълчалива битка до този момент, се показа на бляскавата нощна сцена, избута облаците настрани и обля подиума на двамата младежи. Дори старите надгробни плочи, статуи и кръстове придобиха свое собствено очарование, пъдейки сянката от себе си, а по лицата на мраморните мавзолеи се застичаха сълзливи вадички. Звездите шепнеха вълшебни приказки, наблюдаваха кротко и коментираха случващото се по света. Двамата герои бяха самички – не се чуваха пърханията на гарваните, нито зловещите закани на мъртвите – просто пусто пространство, заливащо се от вода, много вода, която обгръщаше всичко. Красавицата вече беше мокра – около лицето й бяха залепнали непослушни кичури, от влагата изглеждащи още по-черни, ако въобще бе възможно това. Гримът около бляскавите й очи, напълно неподчиняващ се, бе започнал да се стича на вадички под долните й клепачи, образувайки тънка линия. Бялото й лице изглеждаше като неусъвършенстван шедьовър, съсипано, но запазило очарованието си…
И в един момент чернокоската седеше на място, напълно естествена, без грам следи от преструвки или измамни игри. Без да излага на показ съвършените си актьорски или прелъстителни умения – или пък всичко си беше плод на бездействащия й мозък. Все тая, внезапно в съзнанието й отекна въпроса на Евън. Коя си, а? Която ти си пожелаеш, помисли си рускинята и се подсмихна, като вътрешно се смееше дяволито. Вместо това вдигна бавно ръка и отдръпна меките кичури от лицето си, след което плъзна очи по тялото на Лебърн, като се спря на ризата, червенееща се от кръвта, която до преди малко бликаше силно. Ако не беше старанието й да не се разсейва щеше да възвърне разсъжденията си върху това защо, по дяволите, не му се беше случило нищо от пронизването. По лицето на Аля се плъзна сладка усмивка и най-после отговори на въпроса му:
- Снежанка. – премига няколко пъти, сякаш да потвърди приликата между нея и принцесата от приказките. След това за част от секундата стрелна погледа си, уж плахо към кинжала, изпращайки на младежа подвеждащия знак, че иска да се добере до оръжието. Премести нехайно тежестта на другия си крак, намествайки се като ловка котка, дебнеща мишле. Оставаше само да измърка и красавецът щеше да си падне. Шшшт, недей така, не с него, достоен противник си беше, нямаше да залага още излагации. И както обмисляше следващите си стъпки, през тези микроскопично кратки мига, като в онези досадни комикси в главата й отново се появиха дразнещите гласчета. Този път се бяха превъплътили в нещо като дяволче и ангелче и я тормозеха, непоносимо. Едното я налагаше с тризъбец, пищейки ‘тъпа, тъпа, тъпа!’ *и сама можеше да се досети, кхъх?!*, а другото се поклащаше, излъчваше заслепяваща светлина и въздишаше срещу младежа по непоносимо лигав начин. А в съзнанието си Чайковская извади един Калашников и ги гръмна и двете. Само и прекъсваха работата!!
Та, връщаме се на момента, в който Евън заблудено се опитва да разгадае някакъв знак или реакция в очите на рускинята, която само мига и се подсмихва плахо. Започна да прави крачки диагонално, в посоката на кинжала, а върколака се движеше в синхрон със глухите й стъпки, на няколко метра от нея.
- Хубава вечер за разходка из старото гробище, нали Евън? – контролираше интонацията на гласа си така, че да те привлича, а младежа така или иначе си я гледкаше подозрително от край време. Ала погледа му бе по-скоро див и подозрителен, носеше се като отделно нещо от останалото от Лебърн. Той кимна положително, а през сянката на лицето му премина нещо, за което Аля можеше да се закълне, че бе усмивка. Или някакво подобие. Не бе сигурна в израженията му все още. Всъщност в този момент се сви за секунда, като подготвяща скока си котка, и в следващия момент се стрелна в посока на кинжала, а със същата бързина я последва и мъжа. Само че той се втурна да взима ножа, а рускинята се възползва от заблуждението му да се скрие зад дървото и едно мигване по-късно вече се бе изгубила от погледа му.

Пое си задъхано глътка въздух и възможно най-безшумно изви шията си нагоре, за да надникне през клоните. Десетина секунди минаха и Аля вече се бе сгушила в короната на едно от близките дървета. Тъмнината наоколо й печелеше точки и смяташе, че въобще не се забелязваше в нощта. Кой би ти предположил, че ще се закъта точно тук? Ха-ха, хитра беше, даа. Не, моля ви се, няма нужда от аплодисменти, недейте, ласкаете ме. Хихи! Ама къде се дяна този Лебърн?? А да, ето го… Окей, имаше оръжие, беше наясно с това, но едва ли щеше да го насочи към нея. Вече се бе убедила, че няма да я нарани. Но това не значеше, че тя не може да му направи нещо. Оставаше си набедена цел в списъка й с мишени, които иска да елиминира. Който в момента беше празен – никой не се задържал толкова досега. Ммх, мишленце, къде се дяна? Ох, от тези листа не виждаше нищо, а леещия се дъжд само й пречеше. Наместваше се между ръбестите клони и се опитваше да намери пролука, през която да го открие, бе го загубила само за миг. Гррр.
- Мен ли търсиш? – гласът му прониза всяка част от тялото й като иглички, разнесъл се точно до ухото на чернокоската. Сърцето й подскочи лудо, Аля се стресна и обръщайки се рязко, от инерцията замахна, за да го удари. Ръката й по никакъв начин не засегна преспокойния Евън, който стоеше, облегнат на един от клоните. Как се качи, разбойнико?! Ъгх, искаше да го удуши на секундата! Да вкопчи ноктите си в врата му и да го стиска, докато не се изгърчи в ръцете й. Очите й светнаха с онзи яростен пламък, а устните си сви в тънка линия, стараеща се да не хаби думите си за него – не говореше за едното нищо, никога. Всъщност обикновено си седеше и наблюдаваше действията на останалите. А той какво смяташе да направи той сега? Добре, да си седи така, на дъх разстояние от нея, поне виждаше троснатия й поглед по-добре.

Така...така...за мен нещата не са никак ясни! Първо нямам база на която да определя кой печели и кой не! Това гонене не е предпоставка.
Трябва да направите по - крупни неща, ако искате това да се превърне в Дуел.
Ако трябва да отчитам уменията Ви за писне...нямам никакви забележки! Идеално! Вие двете сте изключителен пример как трябва да се пише РП от трето лице! Браво...