стихове и кръв

Гледам към изминалите дни
и се чудя
как е могло
толкова весело да бъде
при все, че сега
всичко е обърнато
толкова здраво
и толкова силно,
че само едно побутване
ще върне нещата отново
към предишното им
състояние.
А дали не искам
всичко да се върне?
Всичко да бъде такова
каквото беше
преди
(всичко това
и всичко онова
да се случи
и земята да стане
бойно поле,
в което се изгарят книги
и в което гении
се превръщат в ретардирали
случаи на ментална
острота
и където никой
и нищо
не струват
ако не са направили нещо,
което е било общоприето
от мнозинството, което
от своя страна
определя всички правила
и посочва златните
дечица,
които да прехвърлят
щафетата
на следващото поколение,
което пък
(отново избрано
от златните)
да предаде на следващото
и така
и така)
и пак да заживеем
като нормални хора.

Но не можем
да го направим вече,
нали?
Не можем.

А дали искаме?
*

Онази сутрин се опитах
да се обадя
но нямаше отговор
и един миличък глас
ми каза
да си кажа всичко
(че по някаква случайност
може и да бъде чуто)
и да го оставя
да се размята
из (не)възможни пространства.
А после започнах
да пиша
и пак се загубих
в някакви (не)реалности
и в безкрайните мечти
на началата
на всички лета,
които уж трябваше
да бъдат
прекрасни
и незабравими.

А това си отиде
отидоха си и те
и остана идващата
есен.

Ама и преди
идваше есен.
Нищо
не се
промени.

Ще има ли някаква
разлика
сега?